"Войната" е получила международно признание и се смята за една от най-добрите военноисторически моногрофии в света. През 1986 г. изданието е удостоено с наградата на Факултета по журналистика на Колумбийския университет.

    По книгата е създадена и телевизионна продукция със същото заглавие, която получава номинация за "Оскар".

    Авторът, Гуин Дайър, е авторитетен военен историк и анализатор, чиито ежеседмични статии върху съвременната международна обстановка се публикуват в над 40 страни по света. Служил е в канадските, британските и щатските военноморски сили. Защитил е докторат в катедрата по военни науки в Лондонския университет; преподавал е във Военната академия в Торонто (Канада) и в Кралската военна академия във Великобритания.

    "Войната" е получила международно признание и се смята за една от най-добрите военноисторически моногрофии в света. През 1986 г. изданието е удостоено с наградата на Факултета по журналистика на Колумбийския университет.

    По книгата е създадена и телевизионна продукция със същото заглавие, която получава номинация за "Оскар".

    Авторът, Гуин Дайър, е авторитетен военен историк и анализатор, чиито ежеседмични статии върху съвременната международна обстановка се публикуват в над 40 страни по света. Служил е в канадските, британските и щатските военноморски сили. Защитил е докторат в катедрата по военни науки в Лондонския университет; преподавал е във Военната академия в Торонто (Канада) и в Кралската военна академия във Великобритания.

Гуин Дайър e роден в Нюфаундленд на 17 април 1943г. Получава обучението си в университети в Канада, САЩ и Обединеното кралство - бакалавърска степен по история от университета Мемориъл, Нюфаундленд през 1963г., магистратура по военна история от университета Райс, Хюстън от 1966 и докторат в катедрата по военни науки, Лондонски университет, 1973. Бил е асистент по история на Близкия изток в колежа Сейнт Антъни към университета в Оксфорд от 1973 до 1975 г. Преподавал е военна история в Канадската военна академия, Торонто, както и военни науки в Кралската военна академия, Сандхърст.

    Служил е в канадските, британските и щатските военноморски сили. След като се оттегля от преподаването, Дайър започва работа като журналист на свободна практика, телевизионен и радио водещ и лектор.

    През 1980 г. Гуин Дайър в сътрудничество с Тина Вилжоан създават седемсерийна телевизионна продукция за Националната филмова компания на Канада (NFB) – “Войната”, показана за първи път в Канада през 1983. Скоро след това филмът е излъчен в още 45 страни, а един от епизодите – “Професията на оръжията” е номиниран за награда “Оскар” на Филмовата академия. Заедно с Вилжоан, Дайър пише книга, базирана върху филма. Тя носи заглавие “Войната” и е публикувана за първи път през 1985. Дайър и Вилжоан се сътрудничат отново за NFB и CBC при работата по “Отбраната на Канада”, трисерийна продукция, излъчена през 1986. Книгата им “Отбраната на Канада: оръжията на империята “ е публикувана през 1990г. През 1994г. Дайър завършва филм в четири серии, озаглавен “Човешката раса”, който проследява корените, природата и бъдещето на човешката политика. През 1995 е показан и трисериен филм за мироопазващите сили в Босна.

    Дайър е автор и на няколко документални радоипродукции, включително и седемчасовата поредица “Революцията на Горбачов” и шестчасовата “Милениум”, излъчвана по CBC през пролетта на 1996г.

    Гуен Дайър често е канен като гост лектор. Неговите анализи върху глобализацията и нацията държава са публикувани през 1996г. от Канадския институт по международни отношения в поредицата “Отвъд заглавията”.

    От 1973г. авторът води рубрика, посветена на международните отношения, която се публикува два пъти в седмицата в приблизително 175 вестника в над 40 страни. Сред тях са медии като Washington Times, Newsday (New York), Boston Globe, Chicago Tribune, Toronto Star, Jerusalem Post и др.

    Дайър прекарва голяма част от периода между 1988 и 1990-та година в Съветския съюз и Източна Европа, а журналистическите материали, които изготвя там, са разпространени от медиите в множество страни. През 1991г. прекарва три месеца като репортер от войната в Залива.

    През 2004 е публикувано ново, преработено издание на книгата “Войната”. В него Дайър обединява готовите глави от своето фундаментално изследване върху историята на войната с анализи на съвременната международна обстановка и новите тенденции в управлението на въоръжените конфликти. Добавени са текстове, посветени на събитията след края на Студената война, както и на най-дискутираната тема в новия век – тероризма. Само година по-късното пълното издание на тази брилянтна книга се появява и на български език с марката на ИК “Кръгозор”.

(Още за него можене да намерите в www.gwynnedyer.net)

    Войната е дълбоко вкоренена в нашата история и в нашата култура вероятно още от периода, преди да сме станали напълно човеци.

    Войната има много лица – от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.

    Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?

    Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!

    Гуин Дайър е един от най-известните в света анализатори по история на войната и международната политика. Служил е в канадските ВМС, в американската и британска морска пехота. Става доктор на науките по военна история в Лондонския университет и изнася лекции в Кралската военна академия. В средата на 80-те години на ХХв. неговата седемсерийна продукция “Войната” се излъчва от телевизиите на 45 страни по света и получава номининация за “Оскар”. Едноименната книга е удостоена с наградата на Факултета по журналистика на Колумбийския университет за 1986 година. Гуин Дайър води рубрика по проблемите на международната политика, която излиза два пъти седмично и се публикува от 175 вестника в 40 държави.

част от книгата

..........Мислиш много по този въпрос и си знаеш, че ще се наложи да убиваш, обаче въобще не разбираш смисъла от всичко това, защото си израснал в общество, където убийството се счита за едно от най-грозните престъпления, а ето, че се намираш в ситуация, където всичко се е обърнало с главата надолу. А когато накрая наистина убиеш някого, преживяването – или поне моето, е свързано с отвращение и погнуса.
    Чувствах се напълно ужасен – по-точно вкаменен – обаче си знаех, че наблизо, в малката рибарска колиба, трябва да има японски снайперист. Той стреляше в противоположната посока, към морските пехотинци от друг батальон, обаче аз си знаех, че щом е нарочил хората от онази страна, скоро ще се обърне и срещу нас, защото и от нашата страна имаше прозорец. И тъй като нямаше кой друг да отиде, аз побягнах към колибата и влетях вътре, и се озовах в празна стая.
    Насреща имаше врата, което означаваше, че има и друга стая, и че снайперистът е точно там, така че аз блъснах вратата и влязох. Бях напълно скован от страх, че този човек сигурно вече ме очаква и че веднага ще ме застреля. Обаче се оказа, че той бил изцяло в снайперистко снаряжение, и не успя да се обърне достатъчно бързо. Заплете се, така че аз безпроблемно го застрелях с моя 45-калибров пистолет и веднага усетих угризения и срам. Спомням си, че като последния глупак започнах да шепна: “Извинявай!”. А после повърнах. Омазах се целият. Защото вече бях предал всичко, на което ме бяха учили като дете.

    Уилям Манчестър

  
 Съществува такава порода хора, наречени “родени войници”. Те намират най-голямото удоволствие в живота от мъжкото другарство, от непрекъснатото вълнение и от преодоляването на физически и психологически препятствия. Подобен човек по принцип не е изпълнен от желание да убива хора, но не би имал нищо против да го прави, ако подобно действие се появи в моралната рамка, която оправдава убийството – като войната – и ако точно това е цената за получаване на достъп до обкръжението, за което той копнее. И до ден днешен не мога да си отговоря на въпроса дали подобни мъже се раждат или създават, но истината е, че повечето от тях се оказват в крайна сметка в армията (а мнозина от тях по-късно стават наемници, защото редовната армия в мирно време е единствено рутина и досада).
    Повечето наемници стават такива заради приятелите си. Там са, защото така се чувстват важни и защото обичат да побеждават, а и защото играят своята игра. Боят е терен, в който енергията ти просто бликва.
    Има някакъв еуфоричен ефект всеки път, когато влезеш в близък контакт с врага или пък си попаднал в засада, и усещаш нарастването на интензитета на огъня и си знаеш, че всяко решение, което вземеш, трябва да бъде абсолютно правилно, защото, ако не е, някой ще бъде убит или ранен, а това е ужасяваща отговорност.
    И през повечето време те е страх. Когато си член на патрулен отряд, никога не знаеш какво може да ти се случи, а това изостря сетивата ти. Те са изострени до такава степен, че почти усещаш плътността на въздуха около себе си, а това те кара да се чувстваш истински жив. Това се харесва на доста хора.

    Капитан Джон Ърли

    Ала мъже като Джон Ърли се срещат изключително рядко. Дори и в професионалните армии те представляват само незначителна част от общия състав, обикновено събрана във формирования със специално предназначение от тип командоси. А в големите донаборни армии те на практика се губят под тежестта на огромния брой обикновени мъже. Именно тези обикновени мъже, които въобще не обичат битките, са основните обекти на внимание за армията, която тя е длъжна да убеди да убиват. А само допреди едно поколение на никого не му е хрумвало, че трябва да убеждава когото и да било.
    Армиите са приемали за даденост факта, че веднъж получил подходящото военно обучение за боравене с оръжията, средностатистическият войник веднага ще започне да убива на бойното поле, без да му е необходим никакъв друг стимул, освен съзнанието, че това е единственият начин да защити собствения си живот. В крайна сметка никъде в хрониките не е записано, че римските легионери са отказвали да използват мечовете си или че пешаците на граф Марлбъро са отказали да стрелят с мускетите си срещу врага. Но с течение на времето строят на бойното поле става все по-разгърнат, което оставя всеки от стрелците доста далече от непосредственото наблюдение на неговите другари. И когато полковникът от американската армия С. Л. А. Маршал накрая си прави труда да провери какво точно прави неговата пехота на фронтовата линия през 1943 – 1945 година, той установява, че средно само 15 процента от обучените стрелци използват оръжието си по време на бой. Не че останалите бягат – просто отказват да убиват. Дори и когато обстрелват собствените им позиции и собственият им живот е изложен на непосредствена опасност.
    Нещата стоят така – от стотина мъже, разположени по огневата линия в период на бойни действия, само петнадесет вземат участие в тях със своите оръжия. Това е истината, независимо дали бойните действия продължават един или два-три дена. В най-агресивните роти на пехотата, при най-интензивен натиск от страна на командирите, цифрата на участниците рядко надвишава 25 процента от наличния състав – от началото до края на бойните действия.

    Полковник С. Л. А. Маршал (4)

    Маршал провежда както индивидуални, така и групови разговори с повече от четиристотин пехотни роти, и в Европа, и в централната част на Тихия океан, веднага след като войниците са участвали в близък бой с немски или японски войски. И всеки път резултатите са едни и същи. И шокират ротните командири и самите войници точно толкова, колкото шокират и Маршал. Всеки войник, който не е стрелял с оръжието си, си е мислел, че е единствен в дезертирането от своите задължения.
    Още по-показателен за протичащите процеси е фактът, че почти всички оръжия, обслужвани от екипажи, са стреляли. Всеки мъж, който е бил обучаван да убива, е бил наясно, че задължението му е да убива, и докато се намира в присъствието на други войници, които биха могли да го видят какво прави, той си е вършел работата, за която е бил на бойното поле. Ала преобладаващата част от стрелците, всеки от тях незабележим за останалите в тесния си окоп, са избрали да не убиват, въпреки че това тяхно решение увеличава стотици пъти вероятността точно те да бъдат убити.
    Следователно трябва да се заключи, че средностатистическият индивид, намиращ се в добро общо здравословно състояние – тоест човекът, който е в състояние да издържи на умственото и физическото напрежение на битката – все още притежава вътрешно и обикновено неосъзнато съпротивление спрямо мисълта да убие друг човек. Подобен човек никога не би отнел човешки живот по своя собствена воля, стига да е възможно да загърби тази своя отговорност. ... В сюблимния момент той се превръща в лице, отказващо се от военна служба по религиозни причини, без да си дава сметка за това.
    Държа да припомня, че по време на Първата световна война огромното облекчение, което е заливало войските, когато били прехвърляни в по-тихи сектори от фронта, като например старата фронтова линия при Тул, се е дължало не толкова на осъзнаването, че там нещата са по-спокойни, а по-скоро на блажената мисъл, че там няма да бъдат задължени да отнемат човешки живот. “Пускай ги! Ще ги хванем някой друг път!” – е репликата, която се е чувала доста често в случаите, когато врагът е проявявал небрежност и се е подлагал на техния прицел.

    Полковник С. Л. А. Маршал (5)

    Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човешките същества, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия – поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари. Подобно нещо, разбира се, би било напълно невъзможно за войниците, строени в плътни формации и въоръжени с барутните мускети – те никога не биха могли да изклинчат от задължението си да стрелят, защото е трябвало да извършат сложна серия движения, докато заредят оръжието си, което от своя страна при изстрел изригвало плътен черен облак. Проучванията, направени за този период обаче показват, че дори и при подобни обстоятелства не всички войници са стреляли – от 27 574 изоставени мускети, събрани след битката при Гетисбърг през 1863 година, над 90 процента били заредени, въпреки че съотношението девет към едно между времето за зареждане и времето за стрелба би предположило, че само 5 процента от мускетите трябва да са заредени и готови за стрелба в момента, когато собствениците им са ги пуснали. Вярно е, че почти половината от този брой пушки – дванадесет хиляди – са били зареждани повече от един път, а шест хиляди от тях са били зареждани между три и десет пъти. Единственото логично заключение, което се налага от тези проучвания, е, че огромен брой войници, участвали в битката при Гетисбърг – както от страна на Конфедерацията, така и на Съюза – са отказали да използват оръжията си дори и в класическия бой лице в лице, на къса дистанция. Същите вероятно са се занимавали да зареждат, удължавайки периода прекалено дълго, или дори са се правели, че стрелят, когато някой наблизо все пак е произвеждал изстрел, за да прикрият психологическото си дезертиране от процеса на убиване. А мнозина от онези, които все пак са стреляли, вероятно целенасочено са се целели във въздуха. (6)

    Колкото и невероятно да звучи, този извод важи дори и за формированията рамо до рамо на пехотата от осемнадесети век, която си е разменяла изстрели от изключително близка дистанция. Процентът на убитите от онова време е далеч по-нисък, отколкото логиката подсказва, особено като се има предвид точността на тези оръжия при близки разстояния. (7) Затова няма причина да смятаме, че заключенията, до които Маршал достига във връзка с американската армия през Втората световна война, са по-различни от ситуацията в германската, съветската или японската армии. Засега не съществуват анализи, които дават възможност за съпоставка, но повече от явно е, че ако по-висок процент от японците или немците са били склонни да убиват, то обемът на огъня, който биха произвели, е щял да бъде три, четири, та дори пет пъти по-голям от този, който се предполага въз основа на числения състав. А той не е бил такъв.

    Хайн Северлох е бил двадесетгодишен редник от войските на Вермахта, отговарящ за картечница, охраняваща брега Омаха в Нормандия в Деня на десанта, когато атакуват американските войски – 6 юни 1944 година. Неговият бункер – WN62 е един от малкото, неразрушени от бомбардировките на Съюзниците и обстрела на корабните оръдия, а картечницата му отговаря най-малко за половината от 4 184 американци, които умират пред бункера на редник Северлох в този негов пръв и последен ден на бойното поле. Той е стрелял в продължение на девет часа, спирал е само, за да смени цевите, когато загрявали прекалено, покосявайки войник след войник от американската армия, докато те слизали от десантните си кораби и навлизали в плитчините на около километър и половина от бункера. “От това разстояние ми приличаха на мравки” – разказва Северлох, който очевидно не е чувствал никакви угризения заради онова, което прави. Но внезапно един млад американец, който някак си успял да избегне касапницата, се втурнал нагоре по брега по време на поредното затишие на огъня. Северлох грабнал пушката си. Куршумът попаднал право в челото на американеца, каската му литнала нагоре и той се строполил на земята. От това разстояние немският войник вече виждал много добре разкривените черти на лицето на противника. “Едва тогава си дадох сметка, че през цялото това време съм убивал хора – споделя той. – До ден днешен сънувам този войник (тоест, до 2004 год.). Само да си помисля за това, и веднага ми прилошава.”

    Когато са принудени, хората убиват. Хората ще сторят абсолютно всичко, ако знаят, че точно това се очаква от тях и се намират под силния обществен натиск да се съгласят. Ала огромна част от хората не са родени убийци. В този смисъл представлява интерес и изводът, до който достигат американските военновъздушни сили по време на Втората световна война – че по-малко от един процент от техните пилоти стават “асове”, тоест, имат по пет попадения във въздушна битка, и че същите тези пилоти са отговорни за около 30-40 процента от всички вражески загуби във въздуха, докато преобладаващата част от военните пилоти не са свалили нито един вражески самолет. Почти всички военни пилоти са летели в едноместни самолети, където никой не би могъл да ги наблюдава отблизо и следователно да разбере какво точно правят, а по време на Втората световна война все още са били в състояние да забележат, че в кабината на вражеския самолет има друго човешко същество. Вероятно същите тези задръжки, които са попречили и на болшинството от пехотинците да убият друго човешко същество, са действали и във въздуха. (8) Като цяло обаче разстоянието е достатъчен буфер – артилеристите се мерят чрез мерника си и друго не виждат, подводниците изстрелват торпедата си към “кораби” (и някак си не по хората в тях), а съвременните пилоти пускат управляемите си ракети някъде далече, по някоя “мишена”.
    Бих посочил една съществена разлика между бойния пилот и някой, който се бие с врага лице в лице, на земята. Въздушната обстановка е като болничната, изключително чиста, и въобще не е толкова персонализирана. Виждаш другия самолет или просто целта някъде далече на земята. Не се намираш очи в очи с потта и емоциите на наземния бой, затова нещата за теб не стават чак толкова емоционални и лични. Според мен в този смисъл нашата работа е много по-лесна, защото не си толкова афектиран.

    Полковник Бари Бриджър,

    Военновъздушни сили на САЩ

    Но за сухопътните войски убеждаването на войниците да убиват в днешно време се счита за централен проблем в процеса на обучение. Фактът, че само една пехотна рота от Втората световна война е в състояние да причини такива опустошения със само една-седма от войниците си, склонни да използват своите оръжия, е ярко доказателство за смъртоносното действие на модерните стрелкови оръжия. Ала веднъж осъзнали какво всъщност става, армиите автоматично се заемат да повишат процента на стрелящите. Част от методите, които подпомагат постигането на целта, е такъв вид военна подготовка, която създава чисто рефлекторни пътища в психиката, някак си подминаващи моралния цензор, заложен у всеки човек. Обширните тревисти полета с мишени, забодени в края, отстъпват пред бойни симулатори с човешки силуети, които остават в полезрението на обучаемия само за кратко – ако стреляш автоматично и точно, те падат; ако се поколебаеш, след няколко секунди те така или иначе изчезват. Ала създаването на условни рефлекси не изчерпва постигането на целта. От огромно значение е и работата върху психологическата неохота за директно убийство. Защото в наши дни войниците биват обучавани ни повече, ни по-малко точно в това – да убиват.

    Почти целия обем от тази работа става още на първия етап от военното обучение. Промяната на възгледите на новобранците по отношение на реалната жестокост започва още в началните фази, с едно упражнение, известно като “боксови пръчки”. Войниците се групират по двойки, слагат им се шлемове и ръкавици, дават им добре подплатени пръчки и ги карат да се бият един с друг по начин, който със сигурност би причинил много смърт, ако пръчките не са подплатени. А пледоарията на инструктора прави повече от ясна задачата, която се изисква от тях.

    Трябва да бъдете изключително агресивни! Щом веднъж накарате противника си да побегне, вие тръгвате след него и му нанасяте първия си смъртоносен удар. Но не спирате дотук! Само защото вече сте влезли в контакт с него, не означава, че трябва да спрете. Не му позволявате да се опомни! Не му оставяте време да си поеме въздух! Скачате върху него и продължавате да нанасяте удари с тази пръчка! Това означава, че наоколо не трябва да има нищо друго, освен стонове, хленчения, изпаднали очни ябълки – въобще, наоколо трябва да се търкалят глави!

    В по-късната фаза новобранците прекарват голяма част от обучението си в изучаване и практика с оръжията, които ще бъдат после оръдията на техния занаят: пушки, байонети (“режете по пунктираната линия”), гранати и други подобни. При тези оръжия, разбира се, не може да има разделянето на новобранците по двойки. С тях няма как момчетата да бъдат оставени да се държат така, както би трябвало в истинска битка. Но щом в периода на основното военно обучение не можеш наистина да издухаш главата на своя противник, то със сигурност ти се позволява да се насладиш на перспективата от неговата кончина, при това във възможно най-ярки краски.

    Така. Първо, какво е това мина? Мината, редници, е нищо повече от експлозивна или химическа субстанция, създадено да унищожава и избива врага. ... Вие искате да му изтръгнете очите, искате да разкъсате на парчета оная му работа, искате да го унищожите, редници! И не искате от него да остане абсолютно нищичко! Искате да го изпратите вкъщи на майка му в найлонов чувал!

    Хора, никаква милост към врага, защото и той няма да има никаква милост към вас! Морските пехотинци са родени и обучени убийци! И това трябва да го доказвате всеки божи ден! Ясен ли съм?!

    Лекция по използването на мини,

    остров Парис, 1982 год.

    И войниците започват да сумтят високо и ентусиазирано, точно както са ги учили, макар че повечето от тях биха повърнали или припаднали, ако внезапно зърнат пред очите си човек, чиито гениталии са били издухани от мина. Преобладаващата част от езиковите средства, използвани на остров Парис за описание на радостта от убиването на хора, са на пръв поглед доста кръвожадни, ала нищо повече от безсмислена хипербола. Новобранците си дават ясна сметка за това, макар да се наслаждават на този език. Въпреки това тези езикови средства спомагат в значителна степен за лишаването им от чувства по отношение страданията на “врага”, а в същото време те биват индоктринирани по най-очевидния начин (за разлика от обучението, което е провеждането на войниците от предишните поколения) с понятието, че тяхната цел е не само да бъдат храбри или да се бият добре – тяхната цел преди всичко е да убиват хора.

    Виетнамската ера тогава беше в своя възход и всички бяха повече или по-малко мотивирани с онова, нали се сещате, да убиват. Сутрин, докато провеждахме физзарядката, трябваше непрекъснато да пеем: “Убивай, убивай, убивай”. Тази дума до такава степен се беше вклинила в мозъците ни, че ни се струваше, че когато нещата наистина стигнат дотам, на никого няма да му мигне окото. Е, с първия винаги е трудничко, но после като че ли става все по-лесно и по-лесно. Но не наистина по-лесно, защото продължаваш да се притесняваш с всеки следваш, че го убиваш, или че теб могат да убият.

    Сержант от Морската пехота на САЩ

    (ветеран от Виетнам), 1982 год.

    Преди да пристигнат на остров Парис, повечето от новобранците не са виждали мъртъв човек (освен положен в ковчег, вероятно), и при напускането на базата нещата си остават същите. Ала дотогава те вече са въведени в един илюзорен свят, в който не само са виждали мъртви хора, но и са ги убили със собствените си ръце – при това отново и отново. И те не виждат нищо лошо, че са го “правили”, защото им е било повтаряно отново и отново, при това от всички, които уважават, че врагът, независимо кой е той, не е истинско човешко същество като тях, следователно е напълно достойно и позволено да го убиеш.

    Когато за първи път дойдох тук, мисълта аз да убия човек ми беше просто... нечувана, никой не го прави. Все едно да ловиш катерички без разрешително – човек просто не върши подобни неща. Но щом веднъж дойдеш тук и започнат да те мотивират, и всеки ден те карат да мислиш за това, когато дойде моментът да си тръгнеш, убиването пак си остава нещо, което не искаш да правиш, но са ти втълпили, че искаш да го правиш, при това са го втълпили толкова дълбоко, че когато се наложи, тръгваш напред и го правиш. Изглеждаше далеч по-лесно заради мотивацията, която ти дават тук.

    Випускник на остров Парис, 1968 г.

    Понякога инструкторите те карат да се чувстваш така, сякаш ще ти хареса. Като например войната – да тръгнеш напред и да убиваш хора. Те ти формират психиката вместо теб. ... аз не съм го правил. Не мога да кажа дали ми харесва или не, защото никога не съм убивал никого. Но ако трябва, сигурно ще го направя.

    Випускник на остров Парис, 1982 г.

    Подготовката дава резултати. “С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване” – пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 1950-те, той установява, че след новия тип обучение 50 процента от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички. (9) До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80 процента от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на Западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни Западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, а останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на Западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на Фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските – не. А най-екстремалният пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 1970-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили – те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един. (10)

    И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част от хората са дотолкова зашеметени от ужаса на мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече - ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от “пост-травматичен боен стрес” американски ветерани от Виетнам. (11)

    При все това, щом задръжките по отношение на убиването, заложени в повечето хора, могат да бъдат премахнати чрез рутинно психологическо кондициониране - създаване на условни рефлекси, то все още има доста неща, за които да се притесняваме и тревожим. Войната е хронично обществено явление още от момента, когато масово сме преминали към цивилизацията преди около десет хиляди години. А дали е неизбежна характеристика на цивилизацията? И дали корените й не са дори още по-дълбоки?

    Публикации:

    Publishers Weekly

    Хрониките на организираната човешка агресия са осъвременени още веднъж в това ново издание на фундаменталната книга, публикувана за първи път преди двадесет години. И докато Дайър ни разкрива историята на военното дело – от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война, до стълкновенията през последните 30 години (включително продължаващите и в момента сблъсъци в Ирак) – пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново. Изправяме се лице в лице с факта, че единственото нещо, което е претърпяло промени в историята на човешките войни, са новите стратегии, наложени от нови, значително по-смъртоносни, технологии... Дайър е прецизен военен историк, който подплътява своите внушителни познания с невероятен писателски стил - едновременно ненатрапчив и напълно убедителен. Като структура, книгата преминава от тема в тема – от психологията на отделните войници към функционирането на цялостните армии, от големите политически движения в историята до това как те се променят (или остават същите) с течение на времето. Това има поразяващ ефект, който превръща книгата в ценна историческа монография и в пламенен и завладяващ призив към пацифизъм.

    The Seattle Times

    “Тази книга не е просто разказ, а мрежа от взаимовръзки. Текстът ни пренася през полето на историята, осеяно с прозрения и препратки... Като интерпретативна история на войната, “Войната” може да се нарече брилянтна”

    National Post

    “Гуин Дайър е един от най-известните анализатори в Канада по въпросите на отбраната и международната политика”

    The Times

    “Човек, който знае за какво говори... Дайър ни представя една популярна история на войните на човечеството”

    Books in Canada

    “Изчистеният език и убедителните примери на Дайър увличат читателя... Завиждам на Дайър за неговия оптимизъм. И завиждам на поколенията, на които той предвещава да спечелят войната си срещу войната.”

    Kirkus Reviews

    “Провокативна, динамична и много добре аргументирана; ще достигате до нови прозрения почти на всяка страница”

    Описание на книгата в www.amazon.com
    Ново преработено издание на класическата книга на Дайър, която се смята за един от най-добрите анализи на историята на въоръжените конфликти...

    Със своите провокативни тези, Гуин Дайър допълнително подсилва своя брилянтен коментар върху историята и произхода на войната. Той проследява появата на организираните военни сблъсъци през вековете, показвайки убедително, че основната догма е останала непроменена... Единствената истинска промяна е разрастването на технологиите, което ни позволява да организираме все по-мащабни войни.

    Докато модерната наука търси отговор на въпроса дали човешките същества са програмирани да създават конфликти и да воюват, няма никакво съмнение, че войната е била постоянен спътник на човечеството още от зората на цивилизацията и че ние сме се усъвършенствали твърде много във воденето й. Във “Войната”, бележитият военен историк и журналист, удостояван с награди, Гуин Дайър обхваща всичко от разрушаването на стените на Йерихон до модерният подход на тотална война. Той показва как инстинктът ни да воюваме е еволюирал през поколенията и как се проявява в близките до човека видове. Дайър разглежда военната действителност и заплахата от ядрени оръжия, но не възприема песимистичната позиция, че войната е нашето вечно наследство. Той харесва и уважава войниците, макар да знае, че тяхната работа е да убиват; той разбира физиологията и психологията на битката, но не е маниак на тема война. Дайър изследва зрелищни битки от човешката история, но без да изпуска от поглед човешкия фактор в тях. Всъщност той е убеден, че има надежда войната, също както робството, да изчезне безследно. Тази брилянтна книга изследва миналото на човечеството за да можем да си представим едно по-различно бъдеще.